Бащата на другия

Роман за болката от липсата на силната фигура на бащата в семейството.

Отново се огледах. Аси беше бесен, а Баби – тъжна. Погледът ми попадна на парчето тухла, с което бяха подпрели вратата на терасата, за да не се затваря. Безшумно пропълзях назад, изправих се и приведен надве, отидох да взема парчето. Беше тежичко, едвам го вдигнах с две ръце, отнесох го до решетката на парапета и пак залегнах. Внимателно го прокарах през решетката чак до ръба на терасата. То леко се наклони, но аз здраво го притиснах.

– Да не би да е лъжа, че ако беше взел дъщерята на вуйчо си, нямаше да те сполети нито едно от тези нещастия? Нито щеше да се отчуждиш така от нас,
нито това болно дете щеше да ти увисне на шията, нито пък щеше да си принуден да се скъсваш от работа.
– Уф, майко, престани най-сетне! За нищо на света не исках да се подчинявам на вуйчо и да работя в магазина му. Единайсет години минаха, а ти не спираш!
– Какво да правя, синко, като те гледам колко си нещастен, сърцето ми се къса.
– Не съм нещастен, майко! Напротив, дори много си харесвам живота. Не страдай толкова за мен.
– Ха, да не би да си щастлив, с това умствено изостанало дете и с грижите по него?
В това време Аси ми заповяда:
– Нагласи тухлата над главата ?! Така, прицели се!
– Как умират хората? – попита изплашено Баби.
– Като по филмите: ще я заболи, после ще заспи. Поне няма да дрънка повече. И ти млъкни! Не се плаши, ей сега ще ни олекне.
Побутнах тухлата още малко напред.
– Не го прави! – прошепна Баби.
– Изпълни заповедта! – нареди Аси.
Тухлата изведнъж натежа и ръчичките ми вече не можеха да я удържат. Парчето ми се изплъзна. Баби закри очи от страх. Тухлата се превъртя във въздуха и
полетя към прошарената къносана коса на баба.

"Когато прочетох романа, си дадох сметка колко важно е да получаваме признание от хората около нас... Трябва да си направен от камък, за да не се развълнуваш от тази книга." Familien