Дъщерята на слугинята

Пролог

Ирландия, 1919

Днес заминах за Африка. 

Излязох през входната врата и тръгнах по плочите на тротоара. Чайките крещяха над скалите на Банък, а милата ми сестра Ада плачеше. Майка ми – в кафявата рокля, която носеше за сватби и кръщенета – погледна на другата страна. "Запомни това – повтарях си отново и отново, докато се качвах в двуколката. – Запомни това: кръжащите чайки, плискането на вълните по пясъка на залива, червените и напукани ръце на татко, Иъмън, който пристъпва от крак на крак, земята с аромат на торф, мириса на дим от комина и уханието на люляци…

Запомни го, не го забравяй никога."

Глава 1

Изобщо не е трябвало да се раждам в Крадък Хауз. Не и аз.

Но майка ми Мириам останала в kaia* в задната част на къщата, под рехавата сянка на трънливото дърво, и стенела тихо в следобедната жега, когато мадам се върнала от училище заедно с децата и прекосила градината, 
за да я потърси.

Тогава вече било много късно да отидат в болницата.

Мастър Едуард бил у дома и се занимавал с документите си в кабинета. Мадам го изпратила да доведе семейния 
лекар от кабинета му на Чърч Стрийт. Било време за обяд и вдигнали доктор Уилмът от масата. Майка ми ми каза, че мадам наредила на децата – госпожица Розмари и мастър Фил – да се махнат от едностайната kaia и помогнала на Мириам да стигне до къщата. Там я хванала за ръката и започнала да бърше челото є със собствената си кърпичка – същата, която Мириам била изгладила предишния ден.

Лекарят дошъл. Мастър се върнал в кабинета си.

А после съм се родила аз. Било 1930 година.

Мама ме нарекла Ада, на по-малката сестра на мадам, която живеела отвъд морето, на място, наречено Ирландия.

Мисля си, че през целия си живот съм изпитвала благодарност, задето съм се родила в Крадък Хауз. Това ме кара да се чувствам част от него по начин, по който майка ми Мириам никога не е била. Тесните стъпала и месинговите дръжки на вратите познават ръцете и краката ми, рехавото трънливо дърво и кайсиевият храст ме пазят в себе си, носят ме в сока си година след година. 

И в замяна и аз притежавам някаква част от тях. Затова, когато съдбата ми отне Крадък Хауз, не можех да разбера живота си след това.

Крадък се намира в Кару, огромната южноафриканска полупустиня, в която човек неизменно се озовава, ако тръгне от зелените планини, които обримчват брега като стръмен фестон, и навлезе достатъчно навътре в сушата на континента. Кару е суровият терен, който трябва да пресече, преди да стигне до Йоханесбург, където може да извади злато от земята и да забогатее. Разбира се, тогава не знаех тези неща. Целият ми свят се състоеше от квадратна двуетажна къща от кремав камък с червен ламаринен покрив в малък град, заобиколена от скалисти koppies, кафява пръст и никакъв дъжд. 

Единствената вода, която познавах, беше тази на реката Груут Вис – Голямата рибна река, – която понякога се раздвижваше и потичаше в една бразда край къщата, откъдето можеха да я отведат в градината, за да пият растенията. На края на града, където небето и земята се сливаха, коравите храсти на Кару, които никога не можеха да станат по-високи от дете, се бяха заловили упорито за сухата земя. Над храстите стърчаха съсухрените стволове на алое, увенчани с остри оранжеви цветчета, които на фона на ниския храсталак приличаха на огнени пламъци. Имаше и някои дървета, като евкалипт и мимоза, но само в градините или надолу по бреговете на Груут Вис, където корените им можеха да стигнат до вода.

В малкото случаи, в които валеше, трополенето по ламаринения покрив беше така оглушително, че госпожица Розмари и младият мастър Фил започваха да крещят. Аз и майка ми – в kaia в дъното на градината – също спяхме под ламаринен покрив, но нашият беше сив и заслонен от клоните на трънливото дърво. Те смекчаваха трополенето и го превръщаха в съскане. Мен дъждът не ме караше да крещя. Вместо това заставах на вратата на kaia, слушах го и се взирах в равнината отвъд ограда се взирах в равнината отвъд оградата. Когато майка ми не гледаше, подавах босия си крак, потапях го в рекичките, които пълзяха по коравата земя, и наблюдавах как водата се събира и неохотно попива в земята около пръстите ми.

Крадък Хауз се намираше на Дандъс Стрийт, точно над Груут Вис и под Маркет Скуеър. Някъде по средата си Дандъс се превръщаше в Брий Стрийт. Не знам защо на една улица є трябват две имена – мама казваше, че навярно за да не оставят никой предтеча непочетен, – но така стояха нещата. След като улицата с двете имена пресечеше Риджънт Стрийт, тя се стесняваше, вливаше се в едно предградие и изчезваше.

Крадък Хауз имаше дървена stoep със столове с полуовални седалки, която обграждаше къщата почти изцяло, като кръг, прекъсваше пред кухнята и отново започваше след пералното помещение. Според майка ми това беше добре, защото в противен случай сме щели да искаме да седим там по цял ден, когато би трябвало да перем, да 
готвим или да гладим.

Но при все че копнеех да седна на някой от тези столове, майка ми категорично ми забрани да го правя. Те бяха за семейството, така казваше тя.

– Но и аз съм от семейството! – възразявах с надежда и гладех влакнестото дърво. 

– Къш, дете – измърморваше мама и ми заповядваше да продължа с лъскането на пода. Двете обикновено разговаряхме на английски, освен когато ми беше много сърдита или когато нощем ми пееше: Thula thu’ thula bhabha…

"Тихо, тихо, тихо, малко бебче…"

Завладяваща история, в която отеква ехото на „Слугинята“ на Катрин Стокет

Епично пътуване. Несигурна любов. Трайно приятелство.

Катлийн Харингтън напуска родния си дом в Ирландия през 1919 година, за да отпътува към Южна Африка и да се омъжи за годеника, когото не е виждала от пет години. Изолирана и самотна, тя намира утеха в приятелството на дъщерята на прислужницата си, Ада. Под ръководството на Катлийн Ада се превръща в талантлива пианистка и читателка, която не устоява на изкушението да обръща страниците на дневника на Катлийн и да открие тайните, които тя се опитва да скрие.

Когато Ада е компрометирана и установява, че чака дете от смесена раса, тя избягва от дома си. Отхвърлена от собствените си сънародници, е принудена сама да създаде живот за себе си, за детето си и за музиката. Катлийн обаче все още вярва в Ада и дръзва да наруши ограниченията на апартейда, за да я открие. Отвъд жестокостта на тяхната разделена страна съществува любов, надежда – и изкупление.

„Дъщерята на слугинята“ е изумителен и предизвикващ размисли дебют, който обрисува драмата и скръбта на две забележителни жени на фона на красива, но разделена земя.

--------------

Барбара Мъч е родена и израснала в Южна Африка. Внучка е на ирландски имигранти, които се заселват в Кару през 1900 г. Посещава училище в Порт Елизабет, а след това завършва университета „Роудс” в Южна Африка. Омъжена е и има двама синове. През по-голямата част от годината живее близо до Лондон, но при всяка възможност отскача до дома си в Кейп Канаверал. 

Барбара Мъч е партньор в управлението на консултантска фирма. Основател и консултант е на редица бизнес предприятия както в Южна Африка, така и във Великобритания.

Автор е на книгата „Karoo Plainsong“. Обича музикaта, има интерес към птиците и заедно със съпруга си са запалени по голфа.