Глава 1
Никога не съм искала да бъда майка. Дори като малка, когато си играехме на кукли със сестрите ми, аз влизах в ролята на добрата леля Клодия. Къпех, повивах и приспивах пластмасовите им бебета и после си действах самостоятелно, като се отдавах на по-вълнуващи занимания в задния двор или в мазето. Възрастните наричаха отношението ми към майчинството „симпатично“ и ми хвърляха същата онази многозначителна усмивка, която отправяха към малките момченца, които настояваха, че всички момиченца имали въшки. За тях аз бях просто една смела мъжкарана, която един ден щеше да влезе в капана на любовта — и в строя.
Тези възрастни донякъде се оказаха прави. Аз наистина надживях мъжкаранския си период и влязох в капана на любовта — и то неведнъж — като се почнеше с гаджето ми в гимназията Чарли. Когато обаче Чарли ме погледна в очите след абитуриентския бал и ме попита колко деца искам да имам, аз твърдо му отговорих: „Нула“.
— Нито едно? — Той така се слиса, сякаш му бях признала някаква ужасна, дълбока тайна. — Защо?
Онази вечер му изложих много причини, но никоя от тях не го задоволи. Чарли не беше единственият. От многото ми гаджета след него като че ли никой не разбираше или не зачиташе чувствата ми. И макар връзките ми да приключваха по различни причини, винаги имах усещането, че най-главната се свеждаше до децата. Все пак искрено вярвах, че някой ден ще намеря своя човек — човека, който ще ме обича каквато съм, безпрекословно, без обещанието да имаме деца. Имах волята да го дочакам.
Но с течение на времето чукнах трийсетте и се примирих с факта, че може и да си остана сама. Че може никога да не изпитам онова дълбоко чувство, когато знаеш, че си намерила Него. Вместо да седна да се самосъжалявам или да се задоволя с нещо не чак толкова изключително, аз съсредоточих енергията си върху неща, които можех да контролирам по-лесно — работата ми като редактор в голяма издателска компания, приятни пътувания, страхотни прекарвания с приятели и интересни писатели, вечери с хубаво вино и интелектуални разговори. В общи линии бях доволна от живота си и си казвах, че не ми е нужен съпруг, за да се чувствам улегнала и реализирала се личност.
После се появи Бен. Красивият, мил, забавен Бен, който изглеждаше толкова свестен, че беше трудно за вярване, особено след като научих, че споделя отношението ми към децата. Тази тема бе повдигната вечерта, когато се запознахме — на среща, уредена от нашите общи познати Рей и Ани. Бяхме в „Нобу“ и си говорехме общи приказки, докато си похапвахме сашими[1] и панирани скариди, когато вниманието ни беше привлечено от едно малко момченце на не повече от шест години, което седеше на съседната маса. Момчето беше облечено супермодерно — с черна шапчица „Кенгол“ и пуловерче „Лакост“ с висока яка. Седеше с изправен като бастун гръб и гордо си поръчваше суши с безпогрешно произношение и без намесата на родителите си. Явно, че не за първи път идваше в това заведение. Дори предположих, че по-често ядеше суши, отколкото печени сандвичи със сирене.
Двамата с Бен го наблюдавахме усмихнати, както обикновено хората наблюдават малки деца и кутрета, и точно тогава аз изтърсих:
— Ако човек трябва да има деца, то поне да са като това момченце.
Бен се наведе над масата и прошепна:
— Имаш предвид такова, подстригано като изпод паница и с великолепен гардероб?
— Не. Такова, което можеш да доведеш в „Нобу“ вечер, когато не е във ваканция — отвърнах прозаично. — На мен не ми е интересно да ям пилешки хапки в „Ти Джи Ай Фрайдейс“[2]. Изобщо.
Бен прочисти гърлото си и се подсмихна самодоволно.
— Не искаш да живееш в предградие и да ядеш във „Фрайдейс“, или не искаш да имаш деца? — попита той и тогава забелязах тънката му, секси обратна захапка.
— И двете. Нито едното, нито другото — отвърнах. После добавих, в случай, че не бях достатъчно ясна: — Не искам да се храня във „Фрайдейс“ и да живея в предградие, нито пък искам деца.
След любовта идва бракът, а след него… бебешката количка. Нима всички жени не мечтаят точно за това?
Не и Клодия Пар — преуспяващ редактор в голяма издателска къща. Животът й е вълнуващ, дори идеален, с прекрасен съпруг, който също не иска деца. И точно когато бракът им изглежда перфектен, съдбата поднася своята изненада: единият от съпрузите все пак иска деца.
История за изпитанията пред истинската любов и за това какво бихме направили, за да я запазим. Проследете това вълнуващо и сантиментално „изпитание за бебе“, в което една млада жена осъзнава истинската стойност на своята любовна връзка.
The information below is required for social login