Пансионът

Един уникален роман, който навлиза в необятността на философията и повежда читателя на едно пътешествие през годините. Карайки ви да се замислите над нещата този роман преобръща представите ви и ви гара да търсите отговорите скрити между страниците.

„В началото бяха железопътните релси.“ С тази многозначна метафора започва романът на Пажински – философски разказ за завръщането и отпътуването, за идентичността и преходността, вълнуваща археология на паметта. Влакът спира на малка гара – курортно селище недалеч от Варшава, а пътят отвежда героя в познатия от детството му еврейски почивен дом. Пансионът, някога пълен с живот, сега е обитаван от възрастни хора, оцелели от Холокоста – уморени сенки, витаещи в музея на спомените. От това място започва краткото пътешествие в миналото – реалност, накъсана като в сън, която може да се сглоби единствено от фрагменти: снимки с избледняващи надписи, разпадащи се изрезки от вестници, случайно изплували фрази, имена и събития, идеологически спорове. Включени в деликатна игра, тези отломки за миг оживяват, преброждат пластовете на времето, за да се разтворят в старозаветните му дълбини. Тъжно-иронично, повествованието въвежда читателя в ритуалa на паметта, в който отеква гласът на третото следвоенно поколение. То няма вина, но носи белезите от травмите, настоява за опрощение и търси отговорите, заключени от историята.