Записки на емигрант

 

Романът е на документална основа, в стила на американската литеатура. Такива са книгите на Норман Мейлър, Джек Керуак, Чарлз Буковски. Връзката с щатските образци е и в аустайдерския тип литература. Героите са маргинали, но и те имат право на изява, смята авторът. Още повече, така нареченият преход направи осемдесет на сто от българите такива. Евгени Христов сравнява техниката на писането си и с "Те върваха след войниците" ( 1965 г.) на италианския писател Уго Пиро (има и филм по кигата, от същата година). Само видяното лично, без да се измисля. Все пак в "Записки"-те му е добавено по нещо. Не иска да го идентифицират напълно с героя му, защото е и малко осреднен, типизиран.

 

Романът на Евгени Христов е за обикновения човек, който навсякъде е емигрант. Дори в собствената си страна. В нея много повече се чувства такъв. Това е неговият отговор на "Чужденецът" (1942 г.) на Албер Камю. Авторът се съгласява с екзистециализъм и спори с него. Тази философия не е отминала мода. Но човекът не е свободен ("Екзистенциализмът е хуманизъм", 1945 г. - Жан-Пол Сартр), а заложник на съдбата си ("Затворниците от Алтона", 1959 г., пак от този световен френския писател). Самият герой нарича себе си "Белият Негър", по подобие на есето ( 1957 г.) от Норман Мейлър под това заглавие.Евгени Христов смята, че скритото неравноправие, наследено от комунизма, продължава и до ден-днешен. В повествованието си отрича и антсемитизма ("Винаги съм смятал антисемитите за психично болни.") И въобще всеки шовинизъм и национална и етническа омраза. Няма лоши и добри народи, а лоши и добри хора.