Български хроники - от 1 до 4 том

Български хроники, том 2

В „Български хроники” използвам всички възможни жанрове: белетристика, драматургия, есеистика, лирика, епос, публицистика, документалистика, научни доказателства, фантастика, шеги и анекдоти – и мисля, че това прави книгата ми естествена.
Нарекох книгата си поема, защото е написана в стила на древните саги – с пристрастност и преувеличения, използвани са всички средства на образния – на поетическия, език: метафори, притчи, сравнения, олицетворения, повторения, алегории, символи, ирония, сарказъм, риторика, патос. Ако се вгледате, графично “Хрониките” са написани в тъй наречените библейски стихове – всеки абзац съдържа толкова думи, колкото могат да се изрекат на един дъх, изразявайки обикновено една мисъл или рисувайки един образ, различната дължина на стиховете води до различен ритъм на четенето, създава ритъма на поемата.
Мъчил съм се, съчетавайки научността с художествеността, да не накърнявам историческата истина, а, напротив – да я направя по-зрима, по-жива, по-убедителна, по-популярна.

Български хроники, том 3

ттук нататък, читателю мой, трябва да внимаваме – навлизаме в опасна зона.
Древната ни история е обвита в мъглата на митовете – може да ги доизмисляш, може да ги доукрасяваш; възрожденците ни са обрамчени с ореоли – може да ги лъскаш възторжено или да ги човъркаш дребнаво; оттук нататък няма митове, няма ореоли, личностите са почти живи, ей ги на – само на крачка пред нас, само век е минал...
Рискованото ми начинание – да напиша сам цялата история на България – стана съвсем рисковано, защото, ако древната ни и възрожденска история е била пренаписвана и нагаждана всеки път към интересите на властващата политическа сила – то какво да кажа за историята ни след Освобождението от турско робство?"

Октомври 2008 г. ,Авторът

Български хроники, том 4

„Голямото престъпление на комунизма не бяха само репресиите и убийствата – най-страшното престъпление на комунизма бяха масовите духовни убийства, бе това, че превърна целия наш народ в народ от страхливци, лицемери и двуличници, защото всички виждахме истината, помежду си шушукахме и псувахме, а по площадите викахме "ура" и гласувахме единодушно "за" каквото ни кажат; смъртта е кратка, физическите болки отминават и се забравят, мили читателю – душевното осакатяване е с дълги последици: ние още не можем да се освободим от страха, от лицемерието и от двуличието си.
Дано не заразим с това и своите потомци…”