Ден за прошка

По онова време на масови спортни изяви най-дълги фасове имаше само в София. Навсякъде дълги фасове! Двете момчета гледаха земята като златотърсачи. Тези две момчета бяхме аз и той – Велата. Бяхме се научили да плуваме бътерфлай в басейна и като провинциални герои ни заведоха на състезания да победим всички в столицата.
Той беше опитен пушач и живееше в махалата. Махалата се гордееше с нас. Ние щяхме да я представляваме на републикански шампионат по плуване за пионери. Цяла нощ пътувахме. Бяхме убедени, че ще победим всички в нашата дисциплина. Не се знаеше само кой от двамата ще бъде първи и кой втори. Българчето или циганчето. Силите бяха изравнени.
Линията на влака прекосяваше по дължина гръбнака на балкана, в нощта различавахме тунелите само по тъпите удари на колелата. На сутринта пристигнахме на гарата като победители. Джимито, нашият човечен треньор, носеше единственатахавлия за целия отбор от удавници. Хавлия розова, с качулка. Закусихме със столични банички. Треньорът ни даде и шоколад. Настаниха ни в студентските общежития. Треньорът заспа уморен от нощното пътуване, състезанията бяха чак на другия ден и ние веднага го ударихме на живот...