Има още време. Разкази

Дияна Тончева умело преплита досадата от/на съществуването и атрактивността на/от разказването: с всеки разказ се увличаш все повече в битието на Кая, все повече ѝ съчувстваш, все повече тегобите ѝ стават твои. Тази жена с остри рамене и гол гръб, обърнат към нас, ту се замержелява, ту се уплътнява и цялото сноване между изчезването-появяването неусетно ни води към това, че започваш да я виждаш, все по-осезаемо започваш да я виждаш. А виждането е особено значима част от житието на героите, на всички герои без изключение; няма разказ, в който очите да не играя роля – било тя главна или второстепенна. Очите и синьото, небето преди всичко: на/срещу всекидневните битовизми се отвръща с поглед към небето и тогава осъзнаваш простора, безбрежността, добротата. Особено добротата, която е и достойнство.
Митко Новков

Проблемите, от които израстват разказите на Дияна Тончева, бих нарекла вечни – старостта и самотата, милостта към другия (без значение дали е човек, или животно), добротата, любовта – споделена или не, (не)удовлетворението от начина, по който минава нашият живот, способността ни да откриваме и пазим във времето красотата на бързо отлитащите мигове на щастие, умението ни докрай да съхраним детското удивление пред света. И не на последно място – нуждата от смирение, с което да посрещаме предизвикателствата и изпитанията на живота.
Татяна Ичевска