К. Г. Юнг - Последните лекции (1958)

Последните публични лекции и разговори на Карл Юнг, записани през 1958 г. на едни от първите компактни записващи устройства и диктофони само три години преди смъртта му и публикувани за първи път на английски през 2025 г. Те представят Юнг в неформална, разговорна среда с негови ученици и последователи. Юнг в диалогичен режим говори, отговаря на въпроси, разсъждава и прави „обобщение“ на най-важните теми от своята аналитична психология. На срещите паралелно се използвали английският и немският език.

В края на 1959 г. Юнг, вече на 84 години, подарява на Института „К. Г. Юнг“ записите „за учебни цели“. Очевидно ги е смятал за важни именно в този смисъл. Сесиите с въпроси не са подчинени на обща тема. От само себе си се разбира обаче, че основно са задавани въпроси, които представляват интерес за начеващи психотерапевти.

Книгата обхваща широк кръг от теми, много от които са централни за цялото творчество на Юнг: несъзнаваното, сянката и сънищата, процесът на индивидуация – пътят към вътрешна цялостност чрез среща със собствените противоречия и тъмни страни, откровено за практическата страна на психологията – за терапевтичните отношения, за радостите и трудностите на личностното израстване, за отговорността към себе си и към другите.

Тези лекции предлагат уникална възможност да се срещнем с Юнг не само като учен и теоретик, но и като мъдър учител, чийто глас и прозрения продължават да вдъхновяват всеки, който търси по-дълбоко разбиране на човешката психика.

Всичко, което съществува, хвърля сянка,

Няма нищо, което човекът измисля, което да е изцяло и само добро, иначе то изобщо не би било действително.

В психологията всяко изречение може да бъде и обърнато нагоре с краката и пак да остане вярно, или пък едва тогава да стане вярно; всичко зависи от обстоятелствата, които понякога са напълно неизмерими. А последното решение при трудни въпроси не се взема нито с главата, нито със сърцето, а някъде в психологическата ничия земя, при което не сте наясно откъде всъщност идва самото решение. Може би това е акт на съдбата или акт на благодатта, а може и една благотворна злоба да се е притекла на помощ.

За нас е невъзможно да си представим Създател на света, който не съдържа в себе си противоположности. Той трябва да бъде да съдържа противоречие в самия себе си, иначе не би имал никаква енергия. Не би имало сътворяване на светлината от тъмнината. Ако няма тъмнина, не може да се появи светлина от нея, а ако няма светлина, няма и тъмнина. Така трябва да бъде. Но когато двете неща се разделят, тогава материята става трудна, тогава възниква амбивалентна представа за Бога, която постоянно крием от самите себе си. Теолозите също го правят.

Има малко векове, в които са се случвали толкова ужасни мерзости, както в нашия. Просто е ужасяващо! И тъкмо това отвори отново проблема за злото. Ние просто вече не можем да твърдим, че то е нещо несъществуващо. Че злото е само сянка, е един оптимистичен възглед. Злото е реалност. Иначе и доброто не би било такова! Не може обаче да се твърди, че само доброто съществува, а злото – не. То е! Всеки изповедник знае, че когато някой си е признал греховете, разкаял се е и си тръгва облекчен, той завива зад следващия ъгъл и отново съгрешава.

Индивидуалната ситуация винаги е различна. И там има само индивидуалното решение, и едва тогава става ясно дали човек постъпва морално или не. Във всички по-сложни случаи той трябва да стигне до яснота пред самия себе си, а не пред съдебен полицай. Няма универсална или колективна етика, която да е адекватна на казуистиката.