Глава първа
Злощастен рожден ден
Потънала в дълбок сън, Лираел почувства, че някой я милва по челото. Едно нежно, деликатно докосване на хладна ръка върху трескавата й кожа. Усети, че се усмихва, наслаждавайки се на допира. После сънят се промени и челото й се сбърчи. Докосването вече не беше нежно и любящо, а грубо и дращещо. Вече не беше хладно, а изгарящо…
Събуди се. Отне й само секунда да разбере, че е изтикала чаршафа и лежи по корем върху грубо тъканата материя на дюшека. Тя беше вълнена и я драскаше. Възглавницата й се търкаляше на пода. Калъфката се беше скъсала по време на някакъв кошмар и сега висеше от стола.
Лираел се огледа из малката стая, ала не видя други следи от среднощни поражения. Простичкият й гардероб от рендосан чам стоеше изправен, а тъмната стоманена ключалка бе все така затворена. Бюрото и столът продължаваха да заемат другия ъгъл. Мечът й за тренировки висеше в ножницата на вратата.
Нощта сигурно бе протекла сравнително спокойно. Понякога, в своя изпълнен с кошмари сън, Лираел вървеше, говореше и обръщаше всичко с главата надолу. Ала това винаги се случваше само в нейната стая. В безценната й стая. Сърце не й даваше да си помисли какъв би бил животът, ако я принудеха да се върне в семейните стаи.
Тя отново затвори очи и се ослуша. Цареше пълна тишина, което означаваше, че навярно има много време до пробуждащата камбана. Камбаната биеше в един и същ час всеки ден, призовавайки Клеър да станат от леглата си и да посрещнат новото утро.
Лираел стисна очи по-силно и се опита да заспи отново. Щеше й се да си възвърне усещането за онази ръка върху челото й. Това докосване беше единственият й спомен от нейната майка. Не лицето или гласа й — само допира на хладната й ръка.
Днес отчаяно се нуждаеше от нея. Ала майката на Лираел отдавна си бе заминала, отнасяйки със себе си тайната за нейния баща. Лираел беше само на пет; нямаше думи, нямаше обяснения. Така и никога не получи обяснение. Само новината за нейната смърт, едно объркано известие, пристигнало от далечния Север три дни преди десетия рожден ден на Лираел.
След като си припомни това, нямаше надежда да заспи. Както и през всяка друга сутрин, тя се отказа от опитите да държи очите си затворени. Остави ги ококорени и се взира в тавана няколко минути. Ала камъкът не се бе променил през нощта. Беше все така сив и студен, с миниатюрни розови точици.
На тавана светеше символ на Хартата за светлина, топъл и златист знак върху камъка. Той светеше по-ярко, когато Лираел се беше събудила за първи път и стана още по-ярък, щом провеси краката си над леглото и заопипва с пръсти, докато търсеше обувките си. Помещенията в дома на Клеър се отопляваха с пара от горещи извори и с магия, ала каменният под винаги беше студен.
Лираел никога не се е чувствала истинска Дъщеря на Клеър. Сега, две години след времето, когато би трябвало да е получила зрението — рожденото право на Клеър — тя се чувства сама, изоставена и без да знае коя е всъщност. Въпреки това, съдбата на Старото кралство е в нейните ръце. Само със своя верен спътник, Падналото куче, Лираел трябва да се впусне в отчаяна мисия под растящата сянка на едно древно зло.
В продължението на „Сабриел“ носителят на наградата Aurealis за постижения в научната фантастика Гарт Никс изплита завладяваща история за разкрития, орисии и опасности.
The information below is required for social login