Мечта по Южния кръст

Години наред мечтаех да зърна Южния кръст, а когато това се случи, забравих да вдигна глава към небето. Нима мечтата губи сила, когато я постигнеш? Не знам, но съм сигурен, че тя може да се роди тук, под родното небе, и да те дърпа към далечни страни, за да срещнеш себе си при срещата с непознатото.
Мина много време оттогава, но и днес, когато затворя очи, с лекота изплуват спомените за необичайния животински свят на Австралия, за суровата природа и за вълнуващите срещи със сънародници там. Виждам маори със страховито татуирани лица, чувам дълбоките им гласове и усещам потреперването на земята под ритъма на ритуалните им танци. Виждам в сънищата си безкрайните димящи оризови ниви и забравилите възрастта си храмове на индонезийския остров Ява. Влизам в къщи с причудлива форма и присядам плахо на глинени подове, прекарвайки часове в разговори с местни хора. Спомням си бавните води на река Сипик в Папуа Нова Гвинея, опазили толкова древни тайни, потъвам в шумовете на Чайнатаун в Сингапур, изгубвам се във величествените храмове на Банкок в Тайланд. Връщам се към спомена за красивата сватбена церемония в малък шинтоистки храм в Токио. И още толкова много мигове, вплетени в цветния гоблен на това мечтано пътешествие…