Петнайсет дни през ноември

Казваше се Мария Аранча и, разбира се, беше баровка. Когато я видях да влиза в кантората миналия ноември, първото, което ми направи впечатление, беше липсата на пламък в махагоновите ѝ очи. Това, а също фактът, че на устните ѝ не се появи усмивка нито веднъж през цялата вечер. Мария Аранча седна срещу мен от другата страна на масата, скръсти ръце върху коленете си и захвана да разказва за какъв дявол иска да наеме частен детектив. Накратко, някой бил убил Тонюко Камамбер. “С такова име – помислих си – това е най-малкото, което би могло да му се случи.” Мисълта ми явно е проличала ясно на лицето ми, защото Мария Аранча се завъртя неловко на креслото. – Истина е, господин Бланко, заклевам се. – Хубаво, но това е работа на полицията. – Полицията смята, че е самоубийство. – А вие не споделяте това мнение, така ли?