Почакай, слънце

Първата книга на Дора Габе „Теменуги" се появява през 1908 година. Но няколко години преди това списанията „Мисъл", „Демократически преглед" и „Ново общество" поместват нейни стихотворни цикли, които са приети радушно от тогавашните законодатели на естетическия вкус около кръга „Мисъл". Най-благосклонна е оценката на Пейо Яворов, който в редица свои писма до Дора Габе й дава ценни съвети и предлага редакторски поправки, стигащи почти до съавторство. В писмо от 30 юни 1905 година разсъждавайки върху няколко нови стихотворения на Дора Габе, Яворов отбелязва: „Вие се стараете да постигнете съответствие между съдържанието и формата. Това особено личи в стихотворението „Пред мен си днеска пак". Всяко чувство,, ако не и всяка мисъл, е преди всичко една мелодия. Стихотворението най-често се поражда в душата на поета като една песен без думи. И тогава неговата задача е - колко странно! - да търси конкретен факт за поетическа експлоатация - да търси сюжет, в който би могъл да облече настроението си. Но ако музикалността в поезията се постига чрез разпоредбата на речта - и щом музиката предшествува всичко друго - то формата трябва да играе в поетическото творчество безспорно видна роля."
Яворов съзира още в ранните опити на поетесата рядко срещаното качество на богато художествено въображение и тяга към пластическата дълбочина на лирическия рисунък. И затова той й обръща специално внимание, че само истинските художници-поети „могат да установят, съзнателно, оная хармония между външната и вътрешната страна на своите работи, която им придава значение и дълговечност. Защото, да намери човек тъкмо подходящата форма за дадена поетическа работа, то значи да отнеме възможността на други подир него да откриват още един път Америка. Мене ми се иска да видя у Вас един несъзнателен стремеж към нещо такова."

Големият поет се впечатлява от свежестта на младото дарование и лъчезарността на нейната непокварена душа. Тя притежава усещането за общност на човешкото и вселенското, за взаимосвързаност на индивидуалните човешки трепети и невидимите вибрации на природата.

Разбира се, тук ще видим отзвук от мировата печал на символистите, но вече се усещат кълновете на оригиналния лирически рисунък, който през годините Дора Габе ще избистря и формира.

Иван Гранитски