По клоните на крушата, а след това по ствола на джанката Фетко се озова в полето зад оградата на къщата. Нослето му се изпълваше с чудни нови миризми, а пролетното слънце приятно топлеше лъскавата му козина.
– Колко хубаво е без каишка! – радваше се той. – Никой не ме дърпа и не ми нарежда „Фетко, тук!“, „Фетко, не там!“, „Фетко, ще се изцапаш!“.
Отначало Тончето не се притесни, но Фетко не се появи нито през този ден, нито през следващите дни, а храната му стоеше все така недокосната. Търсиха го навсякъде, разлепиха снимката му с обещание за награда по уличните стълбове, разпитаха съседите, а Фетко все го нямаше...
The information below is required for social login