Сърцето на човека

В една стара арабска медицинска книга се казва, че човешкото сърце има две камери – едната се нарича щастие, другата отчаяние. И може би затова човек е способен да обича двама души едновременно. Биологията го допуска, дори го изисква, но съвестта и съзнанието ни казват друго. А тогава всекидневието се превръща в трудно, почти непоносимо изпитание.

След „Между рая и ада“ и „Тъгата на ангелите“ „Сърцето на човека“ е последният роман от „Трилогия за момчето“ на Йон Калман Стефансон – един от най-значимите съвременни исландски писатели.

След студ, загуби и дълги пътувания през мрака идва книгата за онова, което ни държи живи. В „Сърцето на човека“ Стефансон завършва една от най-поетичните и дълбоки съвременни трилогии – с роман, който се вглежда в крехкото, в любовта и в нуждата някой да бъде чут.

Светла, тиха и силна – това е книга за сърцето, което продължава да бие въпреки всичко.

Откъс от книгата:

„Смъртта не е нито светлина, нито мрак; тя е просто всичко друго, но не и живот.

Понякога седим надвесени над умиращ човек и наблюдаваме как животът се оттегля; всеки живот е вселена и ни боли, когато виждаме как изчезва; когато виждаме как за един миг всичко се превръща в нищо.

Животите естествено биват различни – проза за едни, приключение за други – но всяко съзнание е свят, разгърнат от земята до небето; и как може нещо толкова голямо да изчезне така лесно, да се превърне в нищо, без да остави дори мехурчета, нито дори ехо?

Ала отдавна към нас не се е присъединявал никой; ние сме безкръвни сенки, по-малко от сенки сме – лошо е да си мъртъв и да нямаш право да умреш; това не се отразява добре на никого.

Но как така можем да бъдем по-малко и от нищо, а да помним всичко; да сме мъртви, но и да усещаме живота повече от всякога?

Единствените мигове, в които усещаме мъничко спокойствие, са тук, на гробището. Тук си представяме, че можем да различим мърморенето на мъртвите в пръстта – далечна алюзия за весели разговори. Ето как отчаянието може да заблуди.

Но миговете спокойствие постепенно се увеличават, дори като че ли се
удължават, бавно се разтягат от части на секундата до цели секунди. Tези думи поддържат топлината в нас, те са надеждата – там, където има думи, има живот.

Приеми ги и ние ще оживеем.
Приеми ги – и тогава ще има надежда.

Това са историите, които трябва да разкажем.

Не ни напускай.“