Сивият път. Тронът на Коперник

Старото джудже се прокашля и поглади брадата си.

– Не обичаме ние, джуджетата, сълзи да проливаме на раздяла. То е като вадене на зъб. По-добре – раз! – и всичко да свърши. Толкоз по-щастлива ще е новата среща, ако ли писано е да я има. Върви, Нусафер Елхаджиб, върви натам, където съдбата ти ще се сбъдне. И знай, че оцелееш ли, тук място за теб винаги ще има, ала незнайно е дали ще намериш отново пътя към нас. Върви сега. Долу на брега вече лодка те чака и в нея багажът ти натоварен е.

В кристалните стени на купола имаше малка бронзова вратичка. Щаркхамер изведе момчето през нея, стисна мълчаливо ръката му и лекичко го побутна надолу по склона.

Утъпкана пътека слизаше между дърветата към брега. Елхаджиб тръгна по нея и калъфът с масконовата стрела в ръката му сякаш носеше цялата тежест на раздялата. Човек не може да знае бъдещето, но той със странна увереност чувстваше, че вече никога няма да види нито приятелите си от учебния клас, нито кристалния купол, нито грандмайсторa Щаркхамер. Устремен към пагубната си участ, бе отминал разклонението на съдбата, което можеше да го отведе към щастие или поне към покой.