Стефан Данаилов. Игра на живот

Спомените са нещо индивидуално – осъзнах го ясно, докато помагах на Стефан Данаилов да напише автобиографията си „Романът на моя живот“ („Книгомания“, 2019).

Това, което той разказа за детството и любовта, за въодушевлението от успеха и за тъгата по изгубените приятелства, за болката от предателствата и за благодарността от срещите, е много по-различно от онова, което другите разказват за него – и сега, когато вече го няма. Всеки е свободен да споделя спомени, дори ако с тях ще нарани някого.
От смъртта на Ламбо минаха няколко години. Би трябвало да мога да говоря за него без емоции, но понякога не успявам.
Човек е създаден, за да се вълнува, така ми казваше той. Оказа се прав.
Срещнах го отблизо към края на дните му. Време, в което човек трябва да намери нов смисъл, за да продължи. Да разбере какво все още може да му предложи животът. Стефан се надяваше животът, или някой друг да го хване за ръка и да му посочи пътя.
Малко преди да си тръгне, ми завеща архива си.

Какво е да разполагаш с доказателствата за един чужд живот?
Бреме?
Отговорност?
Дълг?

Животът е като игра. Всяка възраст е предизвикателство. Успехът на младини е привилегия за избрани, старостта е самота за всички. Старостта, както казва Ингмар Бергман, е като изкачване на планина. „И колкото по-високо се изкачвате, толкова по-трудно става да вървите, но с всеки перваз пред вас се открива все по-примамлива гледка“.
Спомените на всеки човек са лични.
Стефан Данаилов умееше да дава смисъл на другите. Често повтаряше, че животът е като игра на карти: дори и да не държиш козове, важното е да изиграеш правилно твоите.
Тази книга е далеч от стандартната биография. Тя не проследява хронологически фактите от живота на един забележителен актьор и човек, когото имах щастието да познавам.
Прослушвайки записите от нашите разговори, открих три думи, които Ламбо повтаряше често – любов, живот, игра.

Георги Тошев