Алкохол, меки корици

Калин Терзийски е известен български автор. Първото издание на книгата излиза през 2010 г. 

Аз не завиждам на Калин Терзийски. Не мога да завиждам на никой, който праща писма от ада. Мога само да уважавам това, което прави, и да се надявам, че ще продължава да го прави, да слиза все по-дълбоко в мината и да вади парчета от най-полезното изкопаемо, за което мога да се сетя – собствената си душа.

Прочетох „Алкохол“ за няколко часа, изгълтах я. Погледът ми се движеше по страниците по-бързо от обикновено. Някои карат пияни, аз я четох пиян, без да съм пил нищо. Или почти. Когато стигнах до едни страници, се разплаках. В „Алкохол“ има достатъчно страници, които да те накарат да се преобърнеш. Тя е счупена бутилка, която нито може, нито трябва да бъде събирана. Всеки да си намери своето парче стъкло и да реши какво да прави с него. Книгата е една идея по-подредена от „Тропика на рака“ и ако някой търси скандал в нея, ще си го получи.

В нея има достатъчно неща, тя е като кофа, както се изразяваше Хък Фин в началото на книгата, когато се оплакваше на Том, че животът в къщата на съдията му е писнал. Просто трябва да се протегнеш и да си вземеш каквото ти харесва. Книгата му е добра без уговорки. Сещам се само за двама души, които са добри в прозата без уговорки: Пасков и Терзийски. Те не са добри в локален мащаб, регионален или друга махленска класация. Те не са добри само в компанията на по чашка. „Балада за Георг Хеник“, „Германия, мръсна приказка“ и „Алкохол“ съществуват обективно, не като някакви мокри сънища на хора, които са се заканили, че ей сега ще напишат нещо грандиозно и после си лягат под масата. Книгата е безусловна, шут и шамар за една мучаща публика, която живее и говори в условно наклонение. Тоест не живее. К.Т. е артист, защото се вълнува не от образа, който създава, а от това, което прави. Мога да го кажа спокойно, защото не го познавам. Не е и нужно, имам това, което прави най-добре.

Не бих написал такава книга, не е моя работа, но това не пречи на К.Т. да израсте на няколко десетки метра в очите ми. Напоследък наблюдавам отдалеч как хора нападат или биват нападани от други хора за това, че са бърза или бавна литература. Със сигурност знам, че „Алкохол“ е литература. Щом съществува толкова лична и силна проза, едновременно унищожителна и самоунищожителна, бутилка, която дими, коктейл „Молотов“ с дуло на „Калашников“, това дава надежда. Книгата на К.Т. ще има успех или няма да има, все едно е. Тя е факт. Прилича ми на обявяване на тотална война срещу бесовете. Срещу лошия вкус и липсата на вкус изобщо. Силен концентрат е и когато казах, че ти отвява главата, не бях прав. Не я отвява. Накрая, на дъното, виждаш себе си не какъвто искаш да бъдеш, а какъвто си в най-трудните моменти, които искаш да не си спомняш никога, особено когато ти е добре и не искаш да се връщаш там, откъдето си тръгнал. От ада на първото изречение. Съвсем в началото.

Стефан Иванов - поет