Аз бях в разузнаването

Съдбата на кадровите офицери от балканското ни разузнаване по време на Студената война може да се сравни с житиетo на българските офицери при цар Фердинанд. През 1913 г. българската армия е смазана от съюзниците ни Сърбия и Гърция, а Румъния и Турция ни забиват нож в гърба, след като главнокомандващият прави фатални грешки, довели до Първата национална катастрофа. Виновни ли са офицерите от разузнаването на Царство България, че през Балканските войни са подчинени на един авантюрист? Те воюваха за освобождението на поробените българи в Македония и Одринска Тракия, а не за монарха. Трябва ли да бъдат съдени офицерите при Дойран, Криволак и Завоя на Черна, че през Първата световна война проливаха кръвта си за Отечеството, но изпълняваха заповеди, докарали ни Втората национална катастрофа? След като правителството на Станишев отвори архивите на външното разузнаване на Балканите и постави знак на равенство между политическата полиция и разузнаването, осъзнах, че мълчанието не е злато. Това е предателство към хората, които дадоха всичко от себе си, за да служат на българските национални интереси в Сърбия и Македония. В Западните покрайнини живеят 30 000 българи, а славянското население в Република Македония е 90 процента българско. Независимо от политическата система в България през XX и XXI век, в тези окупирани български земи разузнаването ни имаше една цел – да опази нашия етнос от асимилация, да гарантира човешките му права, да помага на дипломацията в интернационализирането на българския въпрос в Югославия. Затова реших: нека хората узнаят какво е правил един офицер от Националната разузнавателна служба в Скопие, Белград, Прищина, Сараево. Велизар Енчев Доктор по международно право и международни отношения