Преди 14 години (1998 г.) Петър Увалиев почина в Лондон. Смело си позволявам да твърдя, че ако днес би бил жив, то догодина, на 12 януари 2015 г., щеше да съберe приятели, за да ни черпи с чаша червено вино (обезателно гъмза, а не френско шампанско). Защото щеше да навърши 100 години!
Когато сега чета и препрочитам интервютата ми с него (така прекрасно, с вкус
и грижа събрани в една книга от издателство „Жанет 45“), силните му думи рисуват образа не на белокос старец с дълбоки бразди на челото, а на силен, мъдър, духовeн наш исполин. Ще прочетете остри диалози, неочаквани изявления. Ще проследите как в интервютата, подобно на пламъци, внезапно избухват и несъгласията ни. Споровете ни бяха и силно желани, и търсени от нас двамата. Доставяха ни радост. Да се спори се оказа омайващо сладко.
Тук му е мястото да подчертая и една рядко срещана черта: неговата огромна
лична скромност, нежеланието му „на всяка цена“ да издава книги. Аз спорех с
него, обвинявах го в авторска „свенливост“, пламенно го убеждавах да пише и
издава. Тогава Увалиев ми разказа как близкият му приятел проф. Исак Паси на своя глава (без да го пита и да иска разрешение) съставил цял том с „най-доброто“ от хилядите му радиобеседи, тези, които е чел пред микрофона на Би Би Си. Проф. Паси написал и свой голям, обстоен предговор. Университетското издателство „Климент Охридски“ подготвило книгата за печат, текстовете били вече набрани. Оставала една малка „дреболия“: авторът да се съгласи. Да каже „да“!
The information below is required for social login