Разпятие в розово: Sexus. Plexus. Nexus

 

Из предговора към книгата на

проф. д-р Владимир Третдафилов

 

Човек може да го харесва или да не го харесва как пише, но не може поне мъничко да не му завижда за щастието и непукизма, за артистичната лекота на битието му, за производството на живот, в което е бил въвлечен.

 

ХЕНРИ МИЛЪР: ЧИСТАТА РАДОСТ НА СЪВЪРШЕНСТВОТО

 

Трудно е да се говори за Хенри Милър без клишета, защото той сам отдавна се е превърнал в клише. Като се спомене името му, в популярното съзнание автоматично изникват асоциации с истории за секс, алкохол и буйни веселия. Особено със секс, заради ето такива епизоди:

 

„Ако след вечеря си легнехме на дивана заради удоволствието от едно тихо кратко ебане в тъмното, Мод внезапно скачаше и светваше някаква мека светлина, за да не би Мелани да заподозре какво правим или пък да нахлуе разсеяно, за да ни даде писмото, което е забравила на закуска.”

 

Това е един от сравнително меко неблагопристойните пасажи в „Сексус”, първата част от трилогията „Разпятие в розово”. Има и къде-къде по-отявлени. Романът се появява през 1949 г. в Париж, в издателството „Олимпия прес” на Морис Жиродиас, и веднага предизвиква срещу себе си съдебен процес от страна на властите, който приключва с глоба и затвор за издателя.

(…)

Тъй или иначе, сексът влиза безцеремонно в повествованието на Милър, удря шамари на естетическото благоприличие, разбива художествената условност като нацелва най-точните възможни думички към най-деликатните за литературно възприятие теми и неща. („В края на краищата няма нищо в путката, особено когато е обръсната. Загадъчна я правят космите. Затова статуите оставят човека равнодушен.”) Но трябва да се подчертае, че „мръсният език” на Милър не е самоцел. В него има много подбив с лицемерията на обществото, много клоунада пред огледалото, много жажда за постигане на реторична автентика. И не на последно място, много простодушна вяра, че думите могат да бъдат очистени от уклончивите си наслоения, от морализма и литературщината си, за да засветят с голите си истини и символизации. Жизненост, смисъл и свобода - това изразяват произведенията му, както и едно огромно любопитство към всевъзможните страни на живота. За него Джордж Оруeл пише: “Той все едно казва, Да изпием до дъно каквото има.”(…)

 

…Милър всъщност произвежда един хибрид между роман, мемоар и репортаж. По принцип, хибридите са нещо неустойчиво, включително и сред литературните жанрове. Милъровият, обаче, опровергава статистиката на традицията. Именно Хенри Милър създава, чрез двата „Тропика”, трите „Разпятия”, „Черна пролет” и др. този своеобразен, всеобхватен монолог в проза, който слива разказвача, автора, епохата и цяла Америка в една огромна панорама от лица, събития, места и проблеми. В нея всичко документално и измислено са вплетени в сложна смесица, „високо” и „низко” са възпяти с еднаква степен на всеотдаденост. В някакъв смисъл цялото творчество на Милър е един-единствен роман, в който буквалните романи са само отделни глави и героите прескачат от действителността в литературата и обратно, а също така и от едно произведение в друго. Похватът малко по-късно, след края на Втората световна война, се поема на въоръжение от Джак Керуак, Алън Гинзбърг, Уилям Бъроуз, Чарлз Буковски и други представители и съпътници на бийт-поколението. Няма да е пресилено, ако кажем, че именно Милър създаде бийт-поколението, давайки му идеалната за собствените им цели форма на себеизказ. Той не им даде просто идеи и стилистични похвати, които да копират, а нещо доста по-голямо – език, глас и форма.