Евангелието по Исуса Христа

Скандалната книга на португалския автор Жузе Самараго.

На Йосиф и Мария се ражда първороден син, Исус. Той, всички знаем, е обречен да дава отпор на дяволски изкушения, да обещава смърт и безсмъртие в притчи, да ходи по водата, да бъде разпнат. Като „стандартите“ в джаза, онези евъргрийни с гарантиран успех и у най-несантименталните слушатели, и тази история е стара, общодостъпна и изпитана (достатъчно е да споменем Томас Ман с „Йосиф и неговите братя“, Булгаков с „Майстора и Маргарита“, Гор Видал с „На живо от Голгота“). Сарамагу изпълнява своята вариация кротко, в рамките на очакваните светски отклонения от каноничния ход на нещата. Неговата ексцентричност не разтърсва, а с микроскопични размествания в хронологията на познатите събития и значението на познатите персонажи едва усетно пренарежда мозайката на финала. В този смисъл разказът му е предвидим: Исус се отличава от другите, защото мисли, не защото вярва; не мистична криза, а земна любов очиства Мария Магдалина; Бог е този, който отказва да се раздели с дявола; Исус целува Юда и го праща да го предаде; с финалната си саможертва Христос спасява не душите на хората, а реномето на своя Отец. Евангелие по вкуса на професионалния читател на романи – в това не би имало нищо изключително, ако не беше гласът на разказвача. Именно на него се дължи ценността на книгата, в него е оригиналният принос на Сарамагу – уверен, умерен, топъл глас, разпознаваем и прочувствен, с безгранична милост към слабия и, тук-таме, с изумителни живи картини от думи. Например тази: като момче Исус отива да принесе агне в Храма и не смогва – то е крехко и зависи от него, а жертвата е толкова ненужна. Агнето пораства и става овца – обикновена, но негова, на Исус. „Когато някой иска овца, това е доказателство, че съществува“, имаше такава малка смешна фраза у Екзюпери, когато в пустинята малкият принц иска да му нарисуват овца. Един ден, в пустинята на Сарамагу, Бог се явява на Исус и изисква овцата в жертва. И Исус я принася. Трагедията с негово участие започва оттук.

„Отче, отклони от мене тая чаша… Трябва да я изпиеш заради моята власт и твоята слава... Не искам тази слава... Но аз искам тази власт!“ Исус беседва за страха с Бог и с дявола в една лодка – четирийсет дни в средата на гъста мъгла – и Бог, Онзи, който говори за бъдещето в минало време, изрежда нещастията, които ще се случат в Христовото име. Един от най-силните моменти на романа са няколкото страници, изписани от горе до долу с имена на мъченици и причините за тяхната смърт: списъци с изтребени воини на вярата, масов гроб на мощите на християнския фетишизъм. „Ти беше избран, не можеш да избираш“, е присъдата на Отеца, „думите, които ще кажеш, са предопределени, те чакат там, където ще идеш“. Сарамагу не се ангажира с оценки и изявления. Но при него Лазар не оживява. Бесовете не измират със свинете. Възкресението го няма отсам края на романа. И този Исус не иска тази слава.