Глава първа
Фамилното име на баща ми беше Пирип, а аз бях кръстен Филип и тъй като детският ми език не бе успял да сглоби от двете имена нещо по-дълго и по-разбираемо от Пип, нарекох се сам Пип, а после и другите започнаха да ме наричат така.
Това, че фамилното име на баща ми е било Пирип, научих от надписа върху надгробната му плоча и от думите на сестра ми, мисис Джо Гарджъри, омъжена за ковача. Не бях виждал никога нито баща си и майка си, нито техни портрети (защото те бяха живели много време преди появата на фотографията) и първите ми представи за тях бяха свързани съвсем неоснователно с надгробните им плочи. От формата на буквите върху бащината ми надгробна плоча получих странната представа, че той е бил широкоплещест, едър, мургав мъж с черна къдрава коса. А от вида и израза на надписа „и Джорджиана, съпруга на гореспоменатия“ извадих детинското заключение, че майка ми е била болнава и с лунички. Петте малки надгробни плочи, дълги по фут и половина и наредени до гробовете на родителите ми в памет на петте ми братчета — които се бяха отказали от опита да печелят прекалено рано прехраната си сред всеобщата борба, — ми бяха вдъхнали благоговейно поддържаната вяра, че те са се родили легнали по гръб, с ръце в джобовете, без да ги извадят оттам, докато са били на тоя свят.
Ние живеехме в блатиста местност, край речен завой[1] на двадесет мили от морето. Струва ми се, че първата си най-ярка и обширна представа за света получих в една паметна студена привечер. Тогава именно открих, че обраслият с коприва неприветлив кът е гробище; че Филип Пирип, бивш жител на тази енория, и Джорджиана, съпруга на гореспоменатия, са умрели и погребани; че Александър, Барто̀ломю Ейбръхам, Тобайъс и Роджър, малолетни деца на гореспоменатите, са също умрели и погребани; че тъмната пуста равнина зад гробището, из която пасат кравите, пресечена от язове, могилки и шлюзове, са блатата; а ниската оловносива ивица зад тях е реката; че далечното диво леговище на вятъра е морето, а дребното треперещо същество, разплакано от страх пред цялата тая гледка, е Пип.
— Я млъкни! — се раздаде страшен глас и един човек изникна между гробовете до входа на църквата. — Не реви, дяволче, инак ще те заколя!
Страшен човек в груби сиви дрехи, с тежка окова на крака. Човек без шапка, със скъсани обуща, вързал главата си с някакъв вехт парцал. Човек измокрен, изкалян, изранен от камъни, ожулен от тръни и коприва; той куцаше, трепереше, озърташе се втренчено и ръмжеше, а зъбите му тракаха, когато ме улови за брадичката.
— Ох, моля ви се, сър, не ме колете! — замолих го изплашено аз. — Моля ви се, сър, недейте!
— Кажи, как ти е името? — попита човекът. — Хайде, по-скоро!
— Пип, сър.
— Повтори! — каза той, като ме гледаше втренчено. — По-ясно!
— Пип, Пип, сър.
— Къде живееш? — продължи човекът. — Покажи ми къщата!
Посочих към мястото, където се намираше нашето село, на около една миля от църквата, между елите и подкастрените дръвчета в крайбрежната низина.
Човекът ме погледна за миг, обърна ме с главата надолу и изтърси джобовете ми. В тях имаше само парче хляб. Когато църквата се върна на предишното си място — защото човекът беше толкова ловък и силен, че я преобърна пред очите ми и звънарната й се озова под нозете ми, — когато, казвам, църквата се върна на предишното си място, аз седях разтреперан на един висок надгробен камък, а човекът ядеше лакомо хляба ми.
— Ех ти, паленце — рече той, като се облизваше, — какви тлъсти бузки имаш!
Струва ми се, че те бяха наистина тлъсти, при все че по онова време бях нисък и слаб за годините си.
— Проклет да съм, ако не ги изям! — каза човекът, клатейки заплашително глава. — И, кажи-речи, съм готов да ги изям!
Чарлз Джон Хъфам Дикенс е английски писател, обикновено определян като най-значимия прозаик на Викторианската епоха. Още докато е жив, той постига по-голяма популярност и слава от всеки друг английски писател, оставайки известен и до днес като автор на някои от емблематичните романи и герои на английската литература.
The information below is required for social login